Кавумба седеше пред входа на пещерата, гледаше върхарите на дърветата как припламват от лъчите на изгряващото слънце и си мислеше, че ако земята не се затресе отново, ще трябва да отиде и да доубие зубъра, който преди две луни вкара в предварително замаскиран ров. Кавумба е горд с това. Гледаше горящите насрещни върхове и си представяше бъдещите дни не както до сега. Пацунга, Келе и Монго ще могат да се хранят вече по често и ще могат да помагат повече. А това означаваше повече месо, повече лой, повече свободно време. Това значеше, че ще може да завърши рисунките в пещерата, започнати от дядото на неговия дядо. Като своите предци и Кавумба обичаше да изобразява онова, което изживяваше по време на лов или през ония дълги мигове, когато по чудо се спасяваше от острите зъби на опасни месоядни.Така, рисувайки, той запомняше много къси периоди от време, които през големите мигове на търсене на храна из голямата гора, му помагаха да изхрани Пацунга, Келе и Монго.

  Веднаж, няколко луни назад, при вадене на червена пръст, с която особено много обичаше да рисува, случайно видя как непознато животинче падна в издълбаната дупка и как безпомощно задраска по отвесните хлъзгави стени  на дупката. Когато животинчето се измори и изтощено се отпусна, по-малкият му син Монго протегна ръка, взе го и спокойно го изяде. Кавумба не ме се скара за това, че сам изяде парчето месо, защото  Монго, като всички останали не беше ял пет луни. Пацунга посегна да отнеме от ръцене на Монго тлъстото животинче, но Кавумба я спря.

 -Шонг! – рече той. – Шонг бутанга Монго! Бутанга Монго, бутанга Пацунга, бутанга дуду!

Преведено на езика на племето гандури означаваше: “Остави! Остави Монго да живее! Живее ли Монго, ще живее Пацунга, ще живеем всички.”

Пацунга се подчини, остави Монго да изяде животинчето сам, но не затова, че разбра думите на Кавумба, а за това, щото познаваше гнева на мъжа си и знаеше, че макар и не ял пет луни, с един удар на косматата си ръка щеше да я убие.

  - Шонг бутанга Монго. Бутанга Монго бутанга дуду. – повтори Кавумба, гледайки дупката от която Монго измъкна животинчето.

 - Шаму – тихо изруга Пацунга. – Шванга у шаму! / Луд! От глад е полудял /. Засити ли си стомаха драска по стените, рисува глупости, кара ни да му търсим цветна глина, а сега гладът го кара да мисли като боду. / таралеж /

 Мърморейки тя се изправи и със сетни сили отиде да пие вода от изворчето, което весело бълбукаше в дъното на пещерата.

Въпреки, че Пацунга нарече мъжа си луд, Кавумба знаеше какво говори. Монго му показа какво трябва да прави занапред. След няколко луни Кавумба така и направи. Замаскира един естествен ров с клони, папрат и трева. След това подгони стадо зубри към рова. Велико беше щастието му, когато видя, че едно от огромните животни хлътна в дупката. Страшният рев на зубъра прозвуча в ушите на Кавумба, като вълшебна музика и Кавумба затанцува диво около рова.За Кавумба този ден беше най-щастливия.

 Огромния зубър означаваше много луни негладуване, безгрижие, а кой знае, може би още един Монго.

Такива и още по-хубави мисли се нижеха в главата на Кавумба, гледайки пламналите върхари на дърветата и горящия далечен връх на планината, от който извираше огън, по силен от огъня на няколко слънца и който караше земята да трепри като листо.

 Кавумба чакаше да се постопли земята, за да може да отиде и да доубие пленения зубър. После с Пацунга щяха да приберат месото в пещерата и той щеше да рисува на спокойствие поне десет пълни луни. О, колко месо и лой имаше този зубър. Един дълъг студен миг щеше да мине и пак нямаше да свършат.Пацунга нямаше да му натяква, че гори лойта за нищо. Кавумба си престави как рисува ямата, падналият  и примрял от страх зубър, себе си с копие в ръка, надвесен над рова и естествено Пацунга, която уплашено гледа от разстояние. Представи си, че всичко това вижда запечатано на стената на огромната пещера и се усмихна.

  -  Шалоне, Кавумба! Шое шатагу ого! – извика някой силно зад гърба му. 

  Кавумба скочи, грабна копието, обърна се и мигновенно застана в отбранителна поза. Силна се изненада когато видя Келембе.

Келембе обитаваше съседната гора, в която имаше повече дивеч, повече корени, повече плодове. Какво ли прави тук Келембе толкова рано – помисли си Кавумба. При това сам. Негласно се бяха разбрали всеки да си ловува в собствената гора, да не си пречат. Предложи го Келембе, Кавумба се съгласи с кимане на глава и това бе всичко.

 А сега Келембе - тук?!?

Тъй като Келембе стоеше спокойно, скръстил ръце на гърди, което означаваше, че е дошел с миролюбиви намерения, Кавумба остави копието на земята и отвърна:

   - Шалоне! Келембе шангу ого ду!

  Така е – рече Келембе.- Сонгу бутар оно / Дойдох да ти кажа да не  пипаш зубъра, който е в рова. Той е мой.

  . Може би не знаеш, Келембе, но зубъра плених аз и следователно принадлежи на мен и моето семейство. Не зная за какво си дошел тук след като в твоята гора има толкова много храна. Но щом си дошел ще ти дам едно голямо парче месо.

Най-тлъстото.

  - Казах вече – рече спокойно Келембе. – Зубъра е мой и ти нямаш повече работа около рова.

  - Ще ти дам и кожата – каза Кавумба едва сдържайки гнева си. – Ти знаеш какво означава това през студените дълги мигове, когато белият прашец посипе всичко наоколо.

   - Кавумба, нима мислиш, че ще бия толкова много път за една проскубана кожа и една жалка мръвка. Казах вече: Зубърът е мой и не само зубъра.

    - Келембе, не знам какво имаш предвид, но ако продължаваш да говориш така, ще изпиташ гнева ми. Той е много страшен, Келембе. – рече Кавумба. Знаят го и менге /дивата мечка/ и лун/ лъва/ и всички останали, обитаващи моята гора. Казвам ти с добро: върви си.

    - Кавумба – рече Келембе – зная, че си храбър, че си силен и добър

 ловец. Познавам и Пацунга – хубава жена, сръчна и гърдеста. И децата ти съм виждал. Докато ти ловуваше, аз идвах тук и ги гледах с часове.

   - Ти си идвал тук докато мен мен ме е нямало?!? – втрещи се Кавумба.

    - Идвах да разбера как мога да те победя, Кавумба- каза Келембе

    - Но защо? – изуми се Кавумба .

    - Глупав си ти, Кавумба, глупав.И надали ще разбереш това, което ще ти кажа. Затова  ще си спестя излишните думи. Ще повторя само:

   Дойдох да ти кажа, че не само зубъра е мой, но и твоята пещера, твоята гора, всичко.

Кавумба се разтрепера от гняв.

Очите му се наляха с кръв, грабна копието и се изправи:

   - Келембе, още една дума и ти ще бъдеш мъртав! Не съм посягъл на себеподобни, но ако продължаваш да ме оскърбяваш, ще те убия като зебу / заяк/. Махай се, махай се глупава зенгу / гарга/.

Келембе отстъпи едно копие назад, но не даде вид, че е уплашен. Каза:

  - Кавумба, с твоята яка ръка ти можеш да запратиш на разстояние едно копие  и да убиеш с един удар лун или дори летяща зенгу, знам, сигурен съм, но не можеш да направиш това, което аз вече направих – рече Келембе и вдегна голата  десница рязко над главата си.

Изведнаж страшен рев раздра утринната тишина. Около двамата приказващи мъже израстна гора от каменни топори. Непознати и свирепи мъже гледаха диво към Кавумба с тела опънати като бамбукови пръчки, готови при следващ знак на Келембе, да го разкъсат на парчета

  Кавумба е умен и прозря истината.

 Свали копието и го хвърли в краката на Келембе. Келембе също свали ръката си и в миг изчезнаха каменните топори и обраслите в косми лица на свирепите мъже.

   - Сега разбираш кой е по-силният – рече Келембе.

   - Разбирам – отвърна Кавумба. – Вземи зубъра, пещерата, твоя е и гората. Аз ще си взема Пацунга и децата и  ще се махна далеч от тук. Ще отида там, където никога няма да те срещна, нито теб, нито твойте мастодонти.

   - Не това искам, Кавумба – рече кротко Келембе- Или не само това. 

   - Но какво друго мога да ти дам Келембе!? Себе си?

   - Най-после почваш да поумняваш, Кавумба. Разбира се, че ти ми трябваш! За какво са ми твоята гора, твоето копие или твоите деца без теб. Кой ще научи децата ти да ми се подчиняват, ако не ти. Колко струва твоето копие без твоята ловкост и сила. За какво ми е твоята гора, без твоя ум. Да ти призная, когато видях как покриваш някакъв ров с клони и трева, те помислих за шаму. Но когато видях, как падна едрия зубър в трапа и ти танцуваше диво около рова, разбрах колко си умен и че ти никога няма да умреш от глад. Тогава се заклех във виликия Хелио, че ще направя всичко за да те подчиня. И ето те сега ти си в моите ръце. Така ли е Кавумба?

  - Така е – рече глухо Кавумба.

Келембе продължи:

  - Не се страхувай, няма  да те убия. Нито сега нито после. Никой няма да пострада и от твоето семейство. Е, понякога  Пацунга ще приспива с мен, но няма да се сърдя ако и моята Мангуста те има когато пожелае. От теб искам да ловуваш, да ми се подчиняваш и да ни храниш. Ти знаеш как и с какво.

Кавумба стоеше неподвижен като обгорен от гръмотевица дънер. Мислеше.

  - Значи искаш да храня теб и семейството ти? – попита той.

  - Разбира се! – усмихна се Келембе. – И пещерата искам. На защитено място, удобна е, има и вода.

  - Само това? – попита отново Кавумба.

  - Е, не само това. През свободното си време ще ме рисуваш в различни ловни сцени. Знам, че и това можеш.

  - Не! Това не! На това не съм съгласен. – рече рязко Кавумба. – Това не!

Келембе вдигна отново ръка и , още по-страшен рев огласи гората.

Кавумба бе умен и разбра; от днешната луна, докато земята се разцепи на две, господар на неговата гора и на всички останали гори ще бъде Келембе, децата на Келембе и децата на неговите деца.

  - Добре – рече спокойно той.- И на това съм съгласен, но искам да ми отговориш на един единстен въпрос. Как подчини тия шебу / маймуни/, направи ги свирепи, въпреки, че се страхувахя от шума на зебу / заяк/ .

  - Шонго ла, Кавумба, шонго ла! Ти знаеш какво значи това. С хитрост, само с хитрост. Велико прозрение, Кавумба Много велико. Казах им, че ако ме слушат, ще имат най-тлъстите парчета месо, без да си мръднат пръста. Казах им, че е глупаво да се излагат на опасности, когато ти можеш да им хванеш цял зубър или още по-голямо животно само за половин луна. Но само ако ме слушат. Заплаших ги и с горящата планина, ако не ми казват всичко.Е, направих им и топорите. Знаеш колко са глупави.

  - Ами ако не се съглася? - Ако избягам?

  - Да избягаш? Ти не можеш да направиш това, Кавумба, защото си умен. Знам го.Ти няма да убиеш Келе и Монго. Обичта е по-силна от умразата, Кавумба. Ти си виждал старите менге и лун как загиват за да защитят малките си. Дори когато си бил много гладен, не си посягал на децата им. А тия тук, гдето чакат само моя знак, за парче месо ще убият всички ви. Теб, Пацунга и децата ти. Знам, че ме мразиш, но какво съм аз виновен, когато великият Даху / създателя/ ми е дал не ум, а хитрост. Аз ли съм виновен, че преди тебе прозрях как без сила да владея силните, как без ум да подчиня умните.

   Кавумба слушаше замислено. Гледаше далечня горящ връх на планината от който се тресеше земята и разбираше, че от днешната луна, от днeшната злощастна луна, започва дълъг, много дълъг студен миг, миг на безкрайно унижение. 

                                   ---------------------- юни 1986 год.

            
                     Драги читателю, не обръщай внимание на заглавието. То си е чиста измислица на автора, която не заангажирва никого с нищо. По важното е да се запознаете със съдържанието на  разказа, та затова ако имате време и търпение слушайте.
  Преди много години  на самотен остров сред безбрежните простори на световния океан по понятни причини /морска катастрофа / попаднал като по чудо спасил се корабокрушенец.
  Тъй като в подобна ситуация можел да попадне всеко скитащо се по работа или без работа човешко същество, затова е без значение името му. За мен пък и за другите той е само човек.
  Изхвърлили го вълните на пясъка ни жив  ни умрял, както се казва в приключенските романи, където бил намерен от стадо маймуни.
 Тук е редно да отбележа, че тези маймуни били по различни от ония, които сме свикнали да зяпаме по зоопарковете, не че нямали контакт с хората, напротив, навремето той бил доста интензивен, дори се научили да говорят езика им, от където пък ние можем да си направим извода, че не са били глупави същества. Напротив, били доста интелегентни от маймунска гледна точка, разбира се.
 Човекът се съвзел от ужасните преживелици и уплахата, а като чул косматите туземци да говорят родния му език и разбрал, че по характер това са добродушни същества, напълно се успокоил.
  Маймуните му обяснили, че остръвът е голям, но отдалечен от друга подобна суша.Но, добавили  те,  да не се безспокоел, ядене и вода имало в изобилие и животът тук не бил никак лош. Пояснили още, че ще му носят всяка заран прясна храна – банани, кокосови орехи, специални корени и листа от непознати за него растения, но много вкусни.
 Човекът поблагодарил  и така между другото подхвърлил, че няма да е лошо ако храноснабдяванато започне веднага, щото бил адски гладен. Маймуните, естестено, го разбрали и не след дълго до човека бил оставен кош с прекрасни банани, три огромни кокосови ореха и някакви други маймунски коренотревни специалитети.
 Човекът се настанил удобно под сянката на една палма и започнал да се храни. Маймуните го гледали и му се радвали. Нищо не казвали, но си личело.
Когато нашият човек се нахранил, съвсем естествено било и да му се доспи. Започнал да се прозява, което било знак за маймуните да се оттеглят и те деликатно се изнизали навътре в джунглата.
Макар, че наоколо пеели какви ли не екзотични птици, а и морските вълни вдигали страхотен шум удряйки скалите с дива ярост, човекът легнал на тревата и заспал като прибозало петмесечно бебе. За това, че спал дълго и непробудно, не е неоходимо да казвам, вие сами сте се досетили и знаете, че това си е естествена последица от един обилен обяд.
 След като се събудил, човекът се разходил наоколо и останал поразен от красотата на острова. Дори си помислил дали пък не е попаднал в рая.
Скоро, с помощта на новите  приятели  си направил  удобна колиба и то не защото имало хищници на острова, не, такива въобще нямало, а защото валяли проливни дъждове, които, не стига, че го превръщали в мокър фазан, ами му каляли бананите и другите съестни продукти, без които нито един организъм не можел. Особено неговият.Освен това в колибата било приятно прохладно. Въобще това била една доста полезна  за него придобивка. Маймуните не проявявали никакво любопитство нито към него, нито към човешкия род и това било добре дошло за човека. Просто заживял като в приказките.
Е, не точно като в приказките, защото за това трябвало да си има дворец, принцеса и куп други неща.
  Така минали няколко години. Маймуните носели храна, човекът я изяждал, ония пак носели, той отново я изяждал и от тази гледна точка живота бил от хубав по-хубав.
Но само от тази. Защото от друга, обаче, нещата не стоели така прекрасно.Напротив – никак не-добре.
   Защо – сега ще разберете.
 Един ден отишел човекът при старейшината на маймунското стадо – старият маймун – и ядосан му заявил, че те не проявяват и капка човещина. Обяснил му, че е още млад, а това си била самата истина – човекът бил само на тридесет и пет години – че няма никакво намерение скоро да мре и затова нямало да бъде лошо да му дадат за вечно ползване някоя млада и хубава маймунка, в смисъл за законна жена.
 Старият маймун дълго се взирал с воднистите си очи в стоящото пред него маймуноподобно същество, което още с куп приказки му обяснило, че човешката цивилизация няма равна на себе си и че попадането му на този остров било чиста случайност. Старият маймун го слушал, но си мислел за съвсем друго. Накрая, след като обменил мълчалив поглед с останалите мъжкари от маймунското стадо рекъл:
 - Не можем да ти дадем за жена нито млада маймуна, нито стара, нито грозна, нито хубава.
 - Но защо? – подскочил човекът,  едва сдържайки яда си. Такъв обиден отказ той въобще не очаквал. Затова, ха, ха, да започне с думички гдето и палмите биха почервенели от срам, но си замълчал. По-точно на време си спомнил, че той все пак е сам, а маймуните цяло стадо. Вярно от пресните банани и от другите съестни продукти с които маймуните го снабдявали редовно, бил заякнал, но спрямо едрите мъжкари от маймунското общество, той приличал досущ на концлагерист.
-     Защо ми отказвате? Та аз съм човек! – рекъл той.
- Точно за това – продължил да говори стария маймун. – защото си човек. Ние знаем, че не си с лоши намерения, като искаш да ти стане жена някоя хубава маймунка – секса е хубаво нещо – но сме безсилни срещу природата.
-  Каква природа, бе, – развикал се човекът. – Не разбирате ли, че ми писна да живея сам?
Старият маймун и останалите членове на маймунския консилиум, не обърнали внимание на протестите му. Само се спогледали и отново старейшината продължил:
 - Човеко, ние знаем още, че като всяко живо същество и то мъжко, имаш нужда от друго същество себеподобно – женско. Знаем го това. Но знаем и какво става след това.
- Какво става? – рекъл човек. – Става това, което трябва да стане.
- Точно така - което трябва да стане. Спане, раждане на деца, отглеждането им, възпитанието им и т.н. Какво можеш ти да дадеш на едно бъдещо маймунско поколение, което на всичко отгоре ще има и човешки наследствени качества? Навици, които не се знае на къде могат да избият. Ние не искаме то да живее в несигурност, която при вас, хората, си е нещо обикновено.
- А кой ви дава тази сигурност? – едва сдържайки яда си, попитал човекът.
- Как кой? – Природата.
 Човекът разбраз, че нищо няма да излезе от този сватлък и отчаян се прибрал в колибата си, която била единствена на острова.
Навярно се досещате защо била единствена на такъв грамаден остров.
Но все пак да уточня; маймунското стадо, като истинско маймунско общество, си живеело по дърветата, от както Бог протегнал ръка и рекъл:” Живейте в мир, чада мой, работете, плодете се, тази земя е обща за всички.” Тук е мястото да допълня, че с тази изтъркана фраза, Бог създал всички живи същества, включително и човека, но единствено той, човекът, по понятни причини запомнил само, че трябва да се плоди. Останалото забравил.
 Но да продължим с това, какво станало по нататък.
Та прибрал се човекът в колибата, проснал се на меката папратова постеля и възбуден от преживяното не можал дълго да заспи. Иначе той си заспивал веднага.
-     - Мръсни расисти! – развикал се отново той и така ритнал от яд коша с бананите, че те пръснали навсякъде из колибата. – Едни нищо и никакви маймуни да ме правят на маймуна. Но да не се казвам ЧОВЕК, ако не ги надхитря.
Казал това нашего брата и веднага в главата му се родила страхотна  идея. И не само се родила, но и за някакви си броени минути узряла и вързала. Поводът за тази гениална идея бил нищо и никакъв – любовта.
Решил, човекът, да спечели най-хубавата и млада маймунка, и то не как да е, а като я накара да се влюби в него.
Не било трудно – трябвало да заприлича на маймуна. И то само външно. Иначе, за нищо на света, не искал да се разделя с човешките похвати и хитрини.
Речено – сторено. 
От този ден, човекът захвърлил  и последните останки от дрехи, които все още висели по него, нарочно подчертавал окосмените си части от тялото, но най- много усилия хвърлил да заякне като мъжкарите от маймунското племе.
Спомнил си за някои увлечения, които имал като млад бараба – онова добро старо време, когато обикалял плажовете на своята страна, перчейки се с бицепсите си пред дръгливи чужденки. Спомнил си и за прочутата школа по мускулотрупане на китайския монах Чу Кун Дур, за книгата на Рекордите, където редовно се регистрирали, най-дебелите мъже в света, въобще изведнаж си спомнил толкова неща от човешката цивилизация, които за нищо и никакво време – три, четири месеца – щели да го направят истинска маймуна.
 Правейки се на обиден, продължавал да приема храната от някогашните си и бъдещи роднини, но ги отбягвал. По-точно отбягвал само мъжкарите и дъртите маймуни, но младите и палави маймунки – не, като упорито заработил за превръщане на гениалната си идея в живо дело.
  Като бивш културист, изпълнението не било трудно.
Най-напред оправил мускулите на краката си, после с една цепеница,  един повелен от бурите дънер и два огромни камъка оплетнени с лиани, натрупал такива буци от месо по раменете и ръцете си, че дори прочутият някога Кинг Конг би му завидял. Работел и по бързината си, защото знаел, че мацките, особено маймунските мацки, най- много харесват пъргавите мъжкари.
 Маймуните продължавали да носят кокосови орехи и банани, но вече в по-големи количества, щото все пак колкото и да се криел човекът от тях, те го виждали от време на време, и естествено било да преценят, че за по масивните същества, трябвало и повече храна. Иначе, си давали вид, че той изобщо не ги интересува.
 Когато преценил, че отговаря на условията, за които работил упорито толкова време, човекът си избрал, една доста млада маймунка и което било по-важно, започнал да я ухажва.
 А колко му е на една кокетка.
Първия път когато го видяла, след дългото му отсъствие, тя само  рекла: “ Я, а! – което на маймунски език значело много.
 Втори път, уж случайно го срещнала, когато отивала на водопой и възкликнала :” Ах!” – козината и се изправила, което вече означавало страшно много, тоест тя била почти вътре. 
 Третия път бившият човек направо я шашнал, като вместо нея, той се покатерил на една висока палма с невероятна дори за истинска маймуна бързина и започнал да и хвърля от там кокосови орехи. При тая постъпка маймунката изгубила цялото си достойнство и запленена от чара от това същество полумаймуна полубог – след броени минути покорно тръгнала след скъпия за нея вече маймун.
   - Тя е моя! Моя ! – вътрешно тържествувал човекът.
А тя? Тя нищо не говорела, а само вървяла след него с наведена глава и подвита опашка – знак за безпрекословна покорност.
 Никак не било трудно да се разбере, че тя е окончателно негова и само негова. Било въпрос на минути да се намери и подходящо място за това доказване.
 Така мислели те, двамата – тридесет и пет годишния човек и младата, красива, божествено красива маймунка Тоти.
Така мислели те – двамата, но не и останалите от маймунското общество.
 Когато човекът, заслепен от набъналите си страсти, въвел своята избранница в колибата  и когато ..., но да не се впускаме в банални подробност, тогава цялото маймунско стадо надало страшен рев и то не къде да е, а точно пред вратата на колибата.
 За пръв път, от както бил на острова, човекът се уплашил. Загубил и ум и дума. Бицепсите му омекнали като направени от дунапрен, окосмените му части от тялото, с които най-много се гордеел, настръхнали като наелектризирани, а зъбите му така затракали, че заглушили олелията вдигната от доскорашните му приятели.
  - Това е краят! Краят дойде. – едва успял да прошепне той с пресъхнали устни и за пръв път в живота си съжалявал, че в училище не научил поне една молитва.
Изведнаж олелията стихнала и пред човека се изправил Стария маймун, който нито бил ядосан, нито уплашен, нито..., всъщност и да било така, с нищо не го показвал.
 При внезапното му появявене младата, красива, божествено красива маймунка Тоти, се плъзнала като сянка край човека и хоп, пак си отишла при своите.
Старият маймун не се ударил с юмрук в гърдите, както обикновено изразявали яда си мъжкарите, а кротко рекъл:
-     Човече, ти наруши нашия маймунски закон, който е всичко за нас. Ти се опита с хитрост да обладаеш нашата прелестна Тоти, с което обиди всички ни. Ние, обаче, те разбираме и вместо да те накажем искаме да ти помогнем, така, че слушай внимателно. В другия край на острова, живеят също човеци и ние ще те отведем при тях. Наистина, имат обичаи, които са непонятни за нас, маймуните, но ти си човек, сигурно ще ги разбереш. Ти, човече, не можеш да живееш ваче сред нас.Ти ни обиди. Затова, няма просто да ти покажем пътя към твойте братя, а ще те разменим за кош банани. Смятам, че това е справедливо – завършил той и се обърнал с поглед към останалите маймуни.
 Чули се одобрителни възгласи, което означавало, че въпросът е приключен.
-    Маймунската тълпа се разотишла, а заедно с нея и очарователната Тоти, но човекът бил извън себе си от радост, затова, че щял да се срещне с хора, с истински човеци.
-    Естествено, близко било да ума му, да си помисли каква глупост щял да направи, като свърже живота си с някаква космата маймуна и страшно се зарадвал, че това не станало.
  Тъй като маймуните, въпреки яда си, не забравили да донесат обичайната му храна – превъзходна връзка банани, четири узряли кокосови орехи от специален сорт и да напълнят корубата с прясна вода, човекът така се нахранил и напил с вода, че дълго време коремът му бил опънат като барабан.
 На другата сутрин се събудил късно.
 Станало така, както предния ден решил старейшината; с трима яки мъжкара, човекът заминал на другия край на острова.
Церемонията по размяната не траяла дълго.
Маймуните получили грамаден кош с превъзходни банани, а хората – човека, който с цялото си същество се стремял към тях.
 Но когато чул човеците, да казват на трите маймуни, че ще се радват много,  ако и  в бъдеще си обменят хранителни продукти, човекът прибледнял като платно.
 Чак сега той разбрал, защо бананите били толкова много и така хубави.     
  

ДОКУМЕНТАЛЕН, НАУЧНОФАНТАСТИЧЕН РАЗКАЗ

    ЗА ЧОВЕКА, ПРЕЛЕСТНАТА МАЙМУНКА ТОТИ

                         И ОСТАНАЛИТЕ  ЧОВЕЦИ

                     Драги читателю, не обръщай внимание на заглавието. То си е чиста измислица на автора, която не заангажирва никого с нищо. По важното е да се запознаете със съдържанието на  разказа, та затова ако имате време и търпение слушайте.

  Преди много години  на самотен остров сред безбрежните простори на световния океан по понятни причини /морска катастрофа / попаднал като по чудо спасил се корабокрушенец.

  Тъй като в подобна ситуация можел да попадне всеко скитащо се по работа или без работа човешко същество, затова е без значение името му. За мен пък и за другите той е само човек.

  Изхвърлили го вълните на пясъка ни жив  ни умрял, както се казва в приключенските романи, където бил намерен от стадо маймуни.

 Тук е редно да отбележа, че тези маймуни били по различни от ония, които сме свикнали да зяпаме по зоопарковете, не че нямали контакт с хората, напротив, навремето той бил доста интензивен, дори се научили да говорят езика им, от където пък ние можем да си направим извода, че не са били глупави същества. Напротив, били доста интелегентни от маймунска гледна точка, разбира се.

 Човекът се съвзел от ужасните преживелици и уплахата, а като чул косматите туземци да говорят родния му език и разбрал, че по характер това са добродушни същества, напълно се успокоил.

  Маймуните му обяснили, че остръвът е голям, но отдалечен от друга подобна суша.Но, добавили  те,  да не се безспокоел, ядене и вода имало в изобилие и животът тук не бил никак лош. Пояснили още, че ще му носят всяка заран прясна храна – банани, кокосови орехи, специални корени и листа от непознати за него растения, но много вкусни.

 Човекът поблагодарил  и така между другото подхвърлил, че няма да е лошо ако храноснабдяванато започне веднага, щото бил адски гладен. Маймуните, естестено, го разбрали и не след дълго до човека бил оставен кош с прекрасни банани, три огромни кокосови ореха и някакви други маймунски коренотревни специалитети ... / следвайте ме и няма да  сбъркате .../

СТЕФАНЕ, ВЕЧЕ  СИ ПРИ НАС.

ЗДРАВЕЙТЕ! ПРИВЕТ ОТ БЪЛГАРИЯ! ДА СЕ ЗАПОЗНАЕМ. ОТ СКОРО СЪМ В ТУТМАНИКА. ЩЕ МИ БЪДЕ ИНТЕРЕСНО ДА ОПИШЕТЕ КАК Я КАРАТЕ В ПРОЧУТИЯ ГРАД НА ХАЗАРТА, КАКВО РАБОТИТЕ И ГОТИНО ЛИ Е ТАМ. И АЗ ИМА КАКВО ДА ВИ КАЖА НО КОГАТО ПОЖЕЛАЕТЕ

Аз съм   весел  човек. Обичам хумора, готините остоумия, вицове и оритиналните неща.  Навремето, преди 1989 г, пусках   по вестниците  епиграми и афоризми.  Ето  една епиграма   за  която едва  не  опрах  пешкира  от управляващите.

              УЧЕНИЕ И  ТРУД, ТРУД И УЧЕНИЕ*

              " Който  се учи, той  ще  сполучи"

                Е, и  да не  сполучи,

               поне ще научи

               как оня  дето  не учи

               вече  сполучи!

        *  с този лозунг Тодор Живков започваше и  свършваше  всеки  пленум на БКП

   Браво Ренато!   Поздрав от  България. ! 13 етаж   "деян белишки"  софия